Здравейте, На 19 години съм, уча в чужбина от няколко месеца, смятам се за интелигентно момче, не съм грозен, умея да се държа на ниво пред момичета, имам и чувство за хумор, съдейки по смеха, който пада като се съберем компания, уверен съм и знам какво искам от живота. Въпреки всичко чувствам, че някъде бъркам, защото се чувствам сам от много време. Изгаряща самота, която неведнъж ме е докарвала до депресия. В България имах широк кръг познати, близките ми приятели се брояха на пръсти дали защото съм недоверчив по природа или защото така се стече живота ми - не знам. Въпреки това досега съм имал само една приятелка, с която изкарах 3 месеца горе-долу. След нея, независимо, че излизам в компании с момичета, не успях да развия по-сериозни отношения с нито една. Нито с момичета от училище. В общи линии често ме третират като приятел, независимо, че от самото начало съм давам ясен знак, че искам нещо повече. Така от година, станаха две години, докато заминах за чужбина и си казах - нов живот, нови възможности. Истината обаче е съвсем друга. Озовах се в малък провинциален град с хора с много тесни възгледи, потънали в блатото на невежеството и шовинисти спрямо чужденците. Опитах с няколко момичета - лесно се навиваха да идват в нас, да пушим, да пием, но настъпя ли към физически контакт, с който показвам какво искам - "ъъъ... аз си имам приятел" или "искам да си останем само приятели, ясно?!" или "много съм изморена за това...". Ще кажете, че съм мекушав, но истината е, че настъпвам достатъчно според мен уверено без да я пресирам. Пускам разни мръсотии, на които винаги пада смях, закачам се, неволно докосвам тук и там, но винаги ме режат. Реших да пробвам с българките, но всичките, независимо, че ще стоят тук още три години, за да си довършат образованието са се закачили за гаджетата си в България и не се интересуват нито от секс, нито от връзка тук. Ужасно е... В последно време тази липса на човек до мен, с когото да си споделям, да минавам през някакви по-трудни, както и красиви моменти, да ни е готино заедно, започва буквално да ме изгаря. Лошото е, че в България беше същото, което показва, че не е проблемът, че съм в чужда страна. Проблемът е в мен самият. Не изглеждам лошо, не съм дебел, не говоря много, не съм някакъв геймър маниак, плъх или простак, имам спортен стил на обличане, знам кога да пусна лафче, за да стане смях, изглеждам пичага в очите на другите (цитирам изказвания на други хора) и същевременно зад това се крие една социална изолация, до която ме докарва тази липса на гадже почти 3 години. В това влиза и липса на секс, което допълнително ме разрушава. В същото време имам приятели около мен, който имат дългогодишни връзки и като ги видя заедно ми се свива една топка в корема. Става ми тъжно за самия мене си. Миналата година след поредния такъв случай на отрязване в нас ми се насълзиха очите, защото ми липсва адски много чувството да бъда обичан или поне значим за момиче. Толкова ли много искам?! Или толкова ли съм неспособен?! Ако бях неспособен би трябвало целият ми социален живот да е провал, което не е така. Има едно момиче, на което съм й най-добрият приятел от 6 години и си развалихме отношенията, защото тя забеляза, че започвам да проявявам симпатии към нея... А истината е, че това беше момент на отчаяние, в който вече гледах дори нея като възможна цел. След това се почувствах жалък и доста време ми отне да си възстановя отношенията с нея. Не искам тъпи изказвания. Моля ви за обективно мнение и анализ евентуално какъв може да е проблема.