Пак ми се случи нещо вчера, дето се чудя как изобщо оцелявам. Значи, прибирам се късно, адски уморена, ръцете ми пълни с покупки – хляб, мляко, чипс (важното, нали). Влизам в асансьора, натискам бутона за етажа и... нищо. Никаква реакция. Окей, натискам пак. Пак нищо.

Решавам, че няма да чакам цяла нощ там, слизам и почвам да мъкна торбите нагоре по стълбите. И изведнъж – чувам някой да вика: „Ей, момиче, забрави си ключовете!“ Обръщам се – комшията от третия етаж, с ключовете ми в ръка. Оставила съм ги в асансьора, ей така, на парапета!

Тичам обратно, благодарих му сто пъти, вземам ключовете, качвам се в асансьора с идеята, че този път ще ме пусне до етажа ми. Натискам бутона, тръгва, обаче... спира точно между етажите. В този момент разбрах какво е истински ужас.

След няколко минути паника се сетих, че имам телефон. Обаждам се на комшията (защото, нали, само той си беше вкъщи), и той ме „спасява“ като натисна бутона отвън. Излизам от асансьора с такова чувство на благодарност, все едно ме е измъкнал от изригнал вулкан.

И знаете ли кое е най-странното? На следващия ден отварям торбите и вътре – едни ключове. Само че не моите... Някой има да си обяснява как и защо имам два комплекта ключове в къщи сега.

Ключове Асансьор Комшия