Чудя се как да започна. Не бих казал, че това което изпитвам е омраза, по-скоро съжаление и отврат към всичката сган, която гние на тази гнусна планета. Дори когато чета коментарите на други в този форум (не говоря за неблагодарните деца, които се оплакват от родители/комплекси/приятели/любов), които са близко до моето мнение, виждам, че абсолютно никой друг не споделя моята гледна точка (или не съм търсил достатъчно, но не ми се занимава да разглеждам морето от бълвоч на другите). Всеки един, обясняващ за омразата си към човечеството или проваля коментара си с правописни грешки, или базира мнението си на абсурден или грешен аргумент, или е на правилната линия, но в грешния влак (да, това е от песен; НЕ, това всъщност ИМА смисъл, замислете се - една от любимите ми метафори е). Всички използват абсолютно еднакви, банални до болка аргументи и начини на писане; всички се замислят само за едно специфично нещо, което куца на света в момента, никой не се оплаква от света като цяло, всички мислят единствено за себе си и нещата, които ги афектират директно. Някой реве за това как майка му е строга, друг за това как има много цигани, осемдесети реве за това как има пъпки със странна миризма по половия си член, но никой не забелязва как всички са тръгнали към обреченост да бъдат все така ограничени през целия си живот. Някои казват "винаги може да бъде по-зле". Всъщност, хора, без значение колко лошо изглеждат нещата, не могат да бъдат по-добри/по-лоши. Нещата са каквото са, научете се да ги приемате и ако искате да ги промените, не се самосъжалявайте - първо - изглеждате жалко и отблъскващо, второ - това няма да ви помогне по никакъв начин... Понякога ми писва от дечицата от училище - всеки ден след училище се скриват в една градинка, пият бира и се чувстват като възрастни, горди и успели в живота хора. Съжалявам тази раса. Иска ми се да ги разтърся и да ги събудя от тази проклета илюзия, защото виждам в очите им, че са нещасни. Но от друга страна ми се иска да седя от страни и да се чувствам добре, знаейки че тези хора никога няма да изпитат и половината от чувствата които аз изпитвам (като например истинското приятелство, усещането за съвършеност, усещането за спокойствие и мир). Днес играх футбол с класа си, нещо което почти никога не правя - единствената ми цел беше да си направя експеримент и, разбира се, да се подиграя на идиотите, с които споделям една класна стая. Топката летеше към мен, аз извиках "АЗ!", всички ми направиха път. Всички се бяха усмихнали, очаквайки да изтрелям поне до другия край на игрището. "Спънах" се и изпуснах топката, което доведе до това да ни вкарат гол. Абсолютно всяко момче от отбора ми започна да крещи от ярост, няколко ме заплашиха с бой след училище, а един свали обувката си и я метна по мен. Засмях им се с глас, защото тези деца възприемат нещо, чиято единствена цел е да отпуска и весели, като едва ли не съдбовно. Някой известен нещасник, чието име не помня, защото не зачитам за особено значимо, беше казал "Хората са се превърнали в инструменти за инструмените си", и не мисля, че съм бил по-съгласен с нещо през живота си. Замислете се - от къде идва това и какво го кара да ни афектира толкова много. От вас самите идва, вие мръсна, отвратителна паплач. А вие се афектирате най-много от това. PS. Мразя когато слагате 18+ пред 'изповедта' си за да може да го прочетат повече хора. Перверзия на всякъде.